Конвенционални и адресируеми пожароизвестителни системи

Осигуряването на висока степен на пожаробезопасност на жилищните, търговски и обществени сгради определя значимостта на системите за автоматично пожароизвестяване. Изборът на тип система зависи от мащабите на обекта, архитектурно-строителните особености на сградата, предназначението на помещенията и т. н.

В практиката намират приложение конвенционалните пожароизвестителни системи - предпочитан вариант за по-малки обекти и адресируемите системи - подходящо решение за средни и големи обекти със стотици датчици, в които навременното локализиране на пожара е жизненоважно.

Конвенционални пожароизвестителни системи
Този тип системи за пожароизвестяване се състоят от централна станция и детектори. При преминаване на някой от детекторите в алармен режим, се променя режимът на работа на цялата група, поради факта, че устройствата за управление и индикация не са в състояние да разпознаят кой от всички датчици, монтирани в линията, е сработил.

Централната станция се захранва от мрежата чрез изправител и стабилизатор, като абсолютно задължително в структурата на системата присъства и резервно акумулаторно захранване. Станцията има няколко зони, максималният брой на които е предварително дефиниран от производителя. Датчиците и бутоните трябва да са от „конвенционален” тип, т. е. да имат релеен изход (контакт) - нормално отворен или нормално затворен. Датчиците с нормално отворен контакт се затварят при задействане и се свързват паралелно към даден вход (определената зона) на централната станция. Устройствата с нормално затворен изход отварят контакта си при задействане и се свързват последователно към дадена зона. Конвенционалните датчици се продават най-често с фабрично фиксирани нива на задействане, които не могат да се променят. Това може да доведе до фалшиво задействане, особено при много евтини датчици, които силно изменят параметрите си при стареене, както и при промяна на експлоатационните условия като температура, влажност и др.

Обикновено всяка линия завършва с терминиращ резистор. Благодарение на него, централната станция може да разпознава прекъсване на линията. Съществува практика терминиращият резистор да се инсталира в самата кутия на централната станция, т. е. в началото на линията, а не в нейния край, което напълно го обезсмисля. Наличието на резистор е необходимо за правилната работа на системата, но когато той е монтиран в началото на линията, не може да служи за разпознаване на евентуални комуникационни проблеми.

Конвенционалните пожароизвестителни централи са с ограничено приложение в обществени и промишлени сгради, но могат да осигурят напълно приемливо ниво на защита за апартаменти и фамилни къщи.

Адресируеми пожароизвестителни системи
Терминът адресируема пожароизвестителна система се е наложил, тъй като отразява едно от основните предимства на този тип системи - указва точното място на събитието по адреса на сработилия детектор. Централната станция адресира циклично всички елементи - датчици, бутони, сирени и т. н., като прочита тяхното състояние или подава команда за активиране или деактивиране. По този начин се постига абсолютна селективност по местоположение - във всеки момент е известно местоположението на задействания датчик. Абсолютната селективност не се изисква при малки жилища, но в големи сгради като болници, хотели, офиси и т. н., отсъствието й би могло да доведе до неефективната работа на пожароизвестителната система.

Друго основно преимущество на адресируемите системи е възможността за дефиниране на предалармено състояние. Тъй като детекторите непрекъснато дават информация за нивото на следената от тях величина, при достигане на ниво непосредствено преди алармения праг, се подава локална аларма. Това позволява да се провери мястото за евентуална опасност, без да се вдига обща тревога.

Адресируемите системи се разделят на два подвида, условно наричани цифрови и аналогови. В действителност и двата вида са с микропроцесорно управление. Също така и при двата вида системи по комуникационната линия свързваща централата с периферните устройства обикновено се предава цифров сигнал. Разбира се, съществуват и системи, работещи с аналогов сигнал. Разликата между цифрови и аналогови системи се изразява в това колко нива на датчика отчита централната станция. Възможно е тя да работи само с две нива на датчика - незадействано и задействано, или да получава непрекъсната информация за неговото състояние. Например, ако се разгледа топлинен датчик, настроен на 60 оС, цифровата система ще адресира датчика, но ще отчете само дали температурата е под или над 60 оС. Аналоговата система има възможност да отчете текущата стойност на температурата със стъпка, определена от квантуването. При инсталирането на аналогова централа е възможно програмно да се зададе прагът на задействане на всеки сензор, което силно увеличава гъвкавостта на системата. Освен това може да се компенсира замърсяването и стареенето на сензорите. Аналоговата система е в състояние да различи продължителните сигнали от кратковременните, както и автоматично да измени прага на задействане. Например, ако вследствие на запрашаване един оптично-димен датчик отчита повишени нива на задименост в продължение на няколко дни, е очевидно, че това не се дължи на пожар, а на замърсяване. При това положение системата автоматично повишава прага на задействане и намалява вероятността от фалшива аларма.

Основен недостатък на аналоговата комуникация е нейната уязвимост по отношение на шумове. Съществуват голям брой причини, които могат да доведат до появата на шумове в комуникационния канал, а следователно до грешно отчитане на величините, измервани от датчиците. При цифровите комуникации, когато по канала за връзка (двупроводният кабел) се предават единици и нули, влиянието на шумовете е сведено до минимум. Това е така, не защото те отсъстват, а тъй като са разработени начини за кодиране на сигнала, които позволяват откриването и дори отстраняването на грешки при комуникацията. Един от най-често използваните начини е към края на съобщението да се добавя т. нар. CRC сума (cyclic redundancy check). След изготвяне на съобщението, предавателят, т. е. датчикът, изчислява CRC сумата и я добавя в края на съобщението. Приемникът, т. е централната станция, изчислява същата сума на базата на приетото съобщение и я сравнява с получената. Ако няма съвпадение, съобщението се приема за грешно. Изчислено е, че при този метод, вероятността от приемане на грешно съобщение е част от процента.

При цифрово предаване на данните се използва протокол за комуникация, който указва големината на съобщението, условията за начало и край, начина на кодиране, синхронизацията между предавател и приемник, адресирането, т. е. всички аспекти на комуникацията. Съществуват широко разпространени „стандартни” протоколи като например LonWorks или ZigBee за безжична комуникация, но те са намерили ограничено приложение в пожароизвестителната техника. В общия случай се работи със специфични протоколи, разработени специално за пожароизвестяване.

При изграждането на пожароизвестителни системи широко се практикува и вариантът датчиците да са производство на едни фирми, а централите и програмното осигуряване - на други компании. В подобни приложения потребителят или инсталаторът структурират система, в която има устройства на различни производители. Използват се „отворени” протоколи и централната станция следва да е съвместима с тях. В зависимост от пълнотата на гамата, която предлага дадената компания, съществуват различни мнения кой вариант е за предпочитане.

Независимо от конкретния си вид, централната станция се захранва от електрическата мрежа, най-често чрез адаптер. Предвиждането на резервно акумулаторно захранване е задължително. Акумулаторите следва да са в състояние да осигурят поне 72-часова работа на системата в режим на сканиране (незадействани датчици) и поне 30 минути в активен режим (при задействане на датчик), включени звукова и светлинна индикации и превключени спомагателни изходи.

Зониране на пожароизвестителната система
Зонирането на системата за пожароизвестяване улеснява локализирането на възникналия пожар и евакуацията на хората в сградата. Състои се в групиране на устройствата в линиите (конвенционални или адресируеми) в определени зони и позволява разделянето на охраняемия обект на подходящ брой подобекти. За целите на евакуацията е препоръчително зоните да са отделени в различни противопожарни отсеци (части от сградата, ограничени с огнеустойчиви строителни конструкции). При разделяне на обекта на повече зони, пожарът се открива по-бързо и лесно. Активирането на дадена зона в системата може да се индикира и чрез светлинна сигнализация. При конфигурирането на зоните следва да се отчитат и фактори като етажност, евакуационни пътища, стълбищни площадки и др.
При конвенционалните системи активирането на едно устройство от зоната дава индикация на контролния панел за активиране на цялата зона, без да се посочва кое е сработилото устройство. Поради това, при този тип системи се препоръчва ръчните пожароизвестители и детекторите да са конфигурирани в отделни зони. Обикновено при тези системи обхватът на зоната съвпада с броя на монтираните на една линия устройства.